Всяко време ражда своите изпитания. И във всяко време хората се разделят не толкова по партийна принадлежност, колкото по характер.
Стефан Стамболов, един от най-силните и противоречиви български държавници, е разбирал много добре това. В неговото политическо мислене ясно се открояват три типа хора: онези, които гледат към независимостта и националните идеали; онези, които са заслепени от силните на деня; и третите — интересчиите, които са угодни на силните и са готови да предадат общото благо.
Тази разделителна линия не е останала в миналото. Тя съществува и днес. Само че вече не я виждаме само в голямата национална политика. Виждаме я и тук — в общината, в Общинския съвет, в решенията за бюджета, за земята, за водата, за паркирането, за младите хора, за общинските предприятия, за прозрачността и за начина, по който се вземат решенията.
Защото местната политика е най-близката политика до човека. Тя не е абстрактна. Тя е улицата пред дома ни. Тя е водата в чешмата. Тя е детската градина. Тя е училището. Тя е пазарът. Тя е гробищният парк. Тя е тротоарът, паркомястото, селото, автобусът, общинската фирма, общественото обсъждане и бюджетът, който показва какво наистина е важно за управлението.
И точно затова в общинската политика тези три типа хора се виждат още по-ясно.
Първите гледат към бъдещето и независимостта на общността
Първият тип хора са тези, които мислят отвъд мандата. Те не гледат само какво ще се хареса днес, а какво ще остане след 10, 15 или 20 години.
В национален план това са хората, които мислят за независимостта на България. В местен план това са хората, които мислят за независимостта на общината — икономическа, институционална и гражданска.
Защото една община може да бъде зависима. Зависима от един голям работодател. Зависима от един основен източник на приходи. Зависима от временни политически договорки. Зависима от страх, от тишина, от удобни мълчания и от липса на граждански контрол.
Затова хората от първия тип поставят неудобни, но важни въпроси:
Има ли общината дългосрочна икономическа стратегия?
Какво ще стане, ако основните приходи намалеят?
Как ще задържим младите семейства?
Как ще върнем децата на Панагюрище?
Как ще развием селата?
Как ще направим администрацията по-прозрачна?
Как ще управляваме общинските дружества?
Как ще спрем продажбата на бъдещето срещу краткосрочен комфорт?
Тези хора не се задоволяват с празни церемонии, снимки и удобни послания. Те искат политики, резултати и отчетност. Те настояват заседанията да се виждат, решенията да се обясняват, обществените обсъждания да не бъдат формалност, а бюджетът да бъде инструмент за развитие, не просто списък с разходи.
Това е трудната позиция. Защото който мисли стратегически, често е неудобен. Той пита. Проверява. Предлага. Настоява. Понякога остава сам. Но именно такива хора движат обществата напред.
Вторите гледат към силните на деня
Вторият тип хора са тези, които винаги гледат кой е силен в момента.
В общинската политика това се вижда много ясно. Те не питат кое е правилно. Питат кой ще спечели. Не питат кое е полезно за общината. Питат кой стои зад него. Не преценяват идеята по съдържание, а по това дали идва от „нашите“ или от „чуждите“.
Ако едно предложение е разумно, но идва от неудобен човек — те ще го отхвърлят. Ако същото предложение утре бъде припознато от силните на деня — ще го подкрепят. Не защото са променили убежденията си, а защото са усетили посоката на вятъра.
Това е политическата слепота на зависимия човек.
Тези хора често изглеждат умерени. Те казват: „Нека не се конфронтираме“, „Сега не е моментът“, „Няма смисъл да се повдига темата“, „Така е било винаги“. Но зад тези думи често се крие страх — страх да не загубят благоволение, позиция, достъп, влияние или спокойствие.
В една община това е особено опасно. Защото когато съветници, обществени фигури или граждани започнат да се съобразяват повече със силните на деня, отколкото с истината, местната демокрация отслабва.
Тогава Общинският съвет престава да бъде място за дебат и контрол, а започва да прилича на място за мълчаливо одобрение. Комисиите се превръщат във формалност. Обществените обсъждания — в отметка. Бюджетът — в договорка. А гражданите — в публика, която трябва само да гледа и да не пречи.
Това не е силна община. Това е уморена община.
Третите са интересчиите — удобни на властта, вредни за обществото
Третият тип хора са най-опасни.
Това са интересчиите. Те не са заслепени — те много добре виждат. Просто избират да служат на личната изгода.
Те могат да бъдат около всяка власт. Днес около едни, утре около други. Те нямат кауза, имат сметка. Нямат принцип, имат интерес. Нямат обществена позиция, имат лична полза.
В общинската политика този тип поведение е особено разрушително. Защото общината разполага с конкретни ресурси — земя, имоти, обществени поръчки, назначения, разрешения, общински дружества, наеми, услуги, влияние. И там, където няма прозрачност, интересчиите винаги намират път.
Те обичат тъмните ъгли на управлението. Обичат решенията без достатъчен дебат. Обичат формалните комисии. Обичат мълчаливите мнозинства. Обичат зависимите хора. Обичат да се говори красиво пред обществото, а истинските договорки да се правят другаде.
Това е предателство към общността.
Не е нужно човек да предаде държавна тайна, за да предаде отечеството си. В местен план предателство е да предадеш интереса на собствения си град. Да знаеш, че едно решение е вредно, но да го подкрепиш от изгода. Да мълчиш за проблем, защото ти е удобно. Да защитаваш непрозрачност, защото тя храни нечий интерес. Да поставяш личното си положение над бъдещето на децата на общината.
И тук трябва да сме честни — такива хора винаги ще има. Въпросът е дали обществото ще им позволява да определят посоката.
Общината не е лична територия на никого
Община Панагюрище не принадлежи на кмет, на председател, на партия, на група съветници, на администрация, на бизнес кръг или на временна политическа конфигурация.
Общината принадлежи на хората.
Тя принадлежи на семействата, които отглеждат децата си тук. На възрастните хора в селата. На работещите, които всеки ден пътуват. На младите, които се чудят дали да останат. На предприемачите, които се борят. На учителите, лекарите, земеделците, служителите, майките, бащите, пенсионерите и всички, които искат нормален живот с достойнство.
Затова общинската политика не може да бъде игра на удобство. Тя трябва да бъде служение.
Когато се обсъжда бюджетът, не обсъждаме просто числа. Обсъждаме приоритетите на общината.
Когато се говори за ВиК, не говорим просто за дружество. Говорим за стратегическа сигурност.
Когато се говори за „Пазари и паркинги“, не говорим просто за управление. Говорим за ред, услуги и доверие.
Когато се говори за синя зона, не говорим просто за паркиране. Говорим за честност — ще има ли правила, или ще държим фиктивни текстове, които никой не прилага.
Когато се говори за фотоволтаици върху земеделска земя, не говорим просто за инвестиции. Говорим за земя, поминък, екология, бъдеще и право на хората да бъдат питани.
Когато се говори за демография, не говорим просто за помощи при раждане. Говорим за това дали Панагюрище ще има деца, училища, млади семейства и живот след едно поколение.
Това са теми, които изискват характер.
Днес изборът е морален
Всяка община има нужда от хора, които не се страхуват да мислят независимо. Хора, които не се прекланят пред силните на деня. Хора, които не продават позицията си за лична изгода. Хора, които могат да кажат „да“, когато нещо е добро, и „не“, когато нещо е вредно — независимо кой го предлага.
Това е истинската местна демокрация.
Не е важно само кой има мнозинство. Важно е има ли морал в това мнозинство.
Не е важно само кой управлява. Важно е в чий интерес управлява.
Не е важно само кой говори най-много. Важно е кой носи отговорност.
Не е важно само кой е силен днес. Важно е кой ще може да погледне хората в очите утре.
Силните на деня се сменят. Политическите конфигурации се сменят. Интересчиите сменят посоката си според ползата. Но последиците от решенията остават.
Остават продадените имоти. Остават пропуснатите възможности. Остават лошите договори. Остават слабите институции. Остават младите хора, които са си тръгнали. Остават селата, които са обезлюдени. Остават децата, които няма да се върнат, ако тук няма перспектива.
И затова въпросът пред нас не е само политически.
Въпросът е нравствен.
Какви хора искаме да бъдем в нашата община?
Хора, които гледат към бъдещето и защитават общото благо?
Хора, които се оглеждат към силните и чакат знак?
Или хора, които са готови да заменят интереса на Панагюрище за лична изгода?
Историята няма да запомни оправданията ни. Ще запомни избора ни.
А Панагюрище има нужда от хора с характер. От хора, които мислят не за следващата позиция, а за следващото поколение. От хора, които не се страхуват от прозрачността. От хора, които не се продават на удобството. От хора, които знаят, че общината е общ дом — и че предателството към този дом започва не с големи думи, а с малки мълчания.
Днес повече от всякога ни трябват хора от първия тип.
Хора, които гледат напред.
Хора, които не се покланят на силните.
Хора, които не продават общото благо.
Хора, които вярват, че Панагюрище заслужава повече.